beggins (Пламен Сивов) 18 февруари 2017 г., 13:08  

Натюрморт 

167 5 11

Тя дълго бе рисувала цветя -

в следобеди, в съмнения и зими.

(Съмнението е въпрос на тишина

и някаква почти необходимост.)

 

Напред е криво, пусто е назад.

Тя вече е отвикнала да плаче.

Едно достъпно бягство – от живот,

от думите, които нещо значат.

 

От думите се правят багрила,

които после да измиваш в локви.

Тя дълго бе рисувала цветя

със самота на раждащо животно.

 

От пукнатото огледало на ума

към топлата ѝ длан потегля ласка,

но този път е труден… Заваля

и огънчето от дъжда угасна.

 

Да беше мъжка ласката в дъжда,

навярно щеше да се срине в удар.

Но, Господи, тя бе рисувала цветя

и нежни бяха всичките ѝ трудове –

 

събираше добрите семена

за нивата на своите идилии…

Тя драска с нокти времето сега,

но в калната леха сме само ние.

 

Дъждът прибира своите бои.

От стръмното се спуска женски вятър.

Тук чудото е три почивни дни,

а всеки срок боли, когато чакаш.

 

Тук цветовете ѝ говорят за неща,

в които тя не смее да надзърне.

Умората ѝ дава вкус и праг,

надеждата ѝ пак е с двойно дъно,

 

светът ѝ – примирен и предвидим,

макар че вече не предвижда нищо.

Светът е пред жената по-раним

от паяче на тънката си нишка.

 

Видя ли как пастелът прегоря,

докато чакаше мигът да се изпълни?

Така животът става черно-бял,

така цветя не се рисуват – с въглен…

 

Но скъсаха се думите. Сега

пред нея ставам непохватно нисък.

Тя дълго бе рисувала цветя.

А аз… каквото писах, писах.

© Пламен Сивов Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.