4.04.2015 г., 17:12

Навици

739 0 0

Свикнах да си бъда аз опора,
да си казвам ”Свиквай”, щом боли,
да понасям грешките си свои
и да вярвам в своите мечти.
Свикнах сред хората сама да бъда,
дори да са навред безброй,
а щом остана през нощта самотна,
изпадам в истински, блажен покой.
То, времето, нали всички ни докосна,
едни към алчност, лицемерие, разврат.
Другите безмълвно наблюдаваме
в този свят настъпилия Ад.
А кой накрая праведен ще бъде?
Дали човекът, стъпкал своите мечти
с подлост, коварност, лоши думи,
или онзи, дето всяка минута бди
над своето блаженство да бъде човек
към хора, животни и всичко навред
дори и днес, в двадесет и първи  век.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ивета Врескова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Разпродажба на спомени

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...