Свикнах да си бъда аз опора,
да си казвам ”Свиквай”, щом боли,
да понасям грешките си свои
и да вярвам в своите мечти.
Свикнах сред хората сама да бъда,
дори да са навред безброй,
а щом остана през нощта самотна,
изпадам в истински, блажен покой.
То, времето, нали всички ни докосна,
едни към алчност, лицемерие, разврат.
Другите безмълвно наблюдаваме
в този свят настъпилия Ад.
А кой накрая праведен ще бъде?
Дали човекът, стъпкал своите мечти
с подлост, коварност, лоши думи,
или онзи, дето всяка минута бди
над своето блаженство да бъде човек
към хора, животни и всичко навред
дори и днес, в двадесет и първи  век.