Навикът помирява и с робството*
*Питагор
Празни маса и свещник, и стенен часовник,
покрити със слоеве сивкава прах.
Стените проскърцват с тревожна злокобност;
в гредите на пода, оваляно с мрак,
съвсем неподвижно, спотайва се времето.
Прозорецът - леден метален обков,
към пустия двор и градинката гледа,
засята със кости от мъртъв живот.
Отказвам това да е моята клетка!
Аз питомна жертва на болна съдба,
с поглед, вторачен в студения свещник,
няма да бъда! Аз съм тази жена,
която познава звездите по име
и в джоба си винаги носи тайфун,
сърфирам по дните връз диви лавини,
в ръката ми - жезъл горящ на Нептун,
е скрита мощта да разбунвам морето.
И кой ще ме спре да изригна така,
че всяка преграда и всяка решетка
да паднат от труса на вряща душа,
когато помъчат с клеймото на робство
да я впрегнат в покорство, зависимост, страх!
Кой, къде и кога, и какво, а и колко
определям - сега и завинаги - аз!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
