27.05.2004 г., 8:54 ч.
Не губи най-скъпото си
Преди да умра бях тежко болен.През цялото време покрай мен бяха майка ми,баща ми,сестра ми,жена ми,макар че напоследък изобщо не се разбирахме
и се бяхме очуждили един друг.Нямаше я покрай мен онази,която толкова много очаквах и обичах.Тя неможеше да доиде.Всички знаеха че ще умра.Само майка ми невярваше или по скоро неискаше да е вярно.Знаех,че ще умра точно този ден.Незнам защо просто го усещах.Човек умира тогава когато е уморен.Аз бях уморен,но не и тъжен. Отивам да си взема цигари,чух гласа на сестра ми,но знаех,че причината е съвсем друга,неискаше да види как умирам.Погледите които си отправихме бяха достатъчни за да се разберем и сбогуваме за последно.Тя знаеше,че повече никога няма да се видим,поне не в тоз живот!
Всички излязоха,останах само с майка си.очите ми натежаваха и бавно се затваряха,чувствах умората,като непоносим товар върху мен. Силен писък огласи стаята и ме извади от унеса в който бях изпаднал.Това бе майка ми!Разбрах,че съм умрял.Колкото и да ми се искаше да се надигна и я прегърна,не можех.Видях как всички влязоха бързо в стаята,изведоха майка ми.От тук нататък всичко мина съвсем нормално,като всяко друго погребение.Следващите два дни постояно идваха и си отиваха много хора,дори познати които небях виждал с години.Някои плачеха други просто бяха мрачни и мълчаливи.Спомнях си какво съм мислел за всеки един и се убеждавах,че понякога съм грешал за даден човек,но не това ме интересуваше толкова много.Всеки ден чаках и търсех нея,но тя не идваше.Бе ми мъчно за нея.Мислех за нея дори тогава,когато ме носеха на ръце по нашата улица на която бях израснал.Мислех за дните които испуснахме и пропиляхме!Влязохме в гробището и там,там аз я видях,усмихнах и се.Впрочем усмивката беше застинала на лицето ми и причината за това бе пак тя,дори в последния си миг аз мислех за нея.И така,през изминалите два дни всеки който ме бе видял гледаше тази усмивка учудено и с недоумение.Никой така и неможа да разбере тази усмивка.Ала тук на гроба единствено тя ме разбра,дори ми одговори с усмивка. Тя изчезна в тълпата,спомените започнаха да нахлуват един след друг.Вечерите когато прекарвахме заедно сами под звездите седнали на някоя пейка,любовните признания които споделяхме един на друг,любовта която ни обгръщаше и правеше неуязвими за останалия свят.Вървяхме в мрака и аз знаех,че на този свят най много обичам нея!Сега когато вече съм под пръста много съжалявам,че не сме били по смели,по благосклони да си прощаваме грешките един на друг,че загърбихе любовта си заради честолюбие и достойнство.За това,че не гледахме и обръщахме внимание на любовта в сърцата си и не се вслушвахме в нея!Сега знам,че бих постъпил по-различно,но е твърде късно!Бих се борил за любовта си и до последната искрица живот! Вече съм в гроба,чувам шума на камъните и пръстта.След това настана пълна тишина. Изминаха дни,месеци,а може би години.Спомних си за неказаните думи между нас,за прошката която не си дадохме,а можехме!За погубената ни любов.
един ден аз отново видях небето.Бяха развалили гробището и сега то бе превърнато в градина с трева и много цветя.Аз бях цвете!
Възторжено се огледах,зарадван,че ще мога да я видя пак.Но тя не бе там!Усъзнах че може би доста години съм стоял под земята,че сега може и тя да се е превърнала в цвете,трева или някое друго растение.Бях готов да обиколя земното кълбо само и само да я открия отново,но бях само цвете!Щом измъкнах краката си от земята,веднага умрях.Умрях за последен път!
Едва когато се превърнах в пръст разбрах защо умират цветята.Всички те са като хората.Всеки се ражда като търси някого и понеже не го намира бързо умира,умира за последен път!Разбрах,че нищо на този свят неможе да се намери повторно!
За това,когато намерите това което търсите,не го изпускайте!Не губете най-скъпото което имате и сте имали в живота!
и се бяхме очуждили един друг.Нямаше я покрай мен онази,която толкова много очаквах и обичах.Тя неможеше да доиде.Всички знаеха че ще умра.Само майка ми невярваше или по скоро неискаше да е вярно.Знаех,че ще умра точно този ден.Незнам защо просто го усещах.Човек умира тогава когато е уморен.Аз бях уморен,но не и тъжен. Отивам да си взема цигари,чух гласа на сестра ми,но знаех,че причината е съвсем друга,неискаше да види как умирам.Погледите които си отправихме бяха достатъчни за да се разберем и сбогуваме за последно.Тя знаеше,че повече никога няма да се видим,поне не в тоз живот!
Всички излязоха,останах само с майка си.очите ми натежаваха и бавно се затваряха,чувствах умората,като непоносим товар върху мен. Силен писък огласи стаята и ме извади от унеса в който бях изпаднал.Това бе майка ми!Разбрах,че съм умрял.Колкото и да ми се искаше да се надигна и я прегърна,не можех.Видях как всички влязоха бързо в стаята,изведоха майка ми.От тук нататък всичко мина съвсем нормално,като всяко друго погребение.Следващите два дни постояно идваха и си отиваха много хора,дори познати които небях виждал с години.Някои плачеха други просто бяха мрачни и мълчаливи.Спомнях си какво съм мислел за всеки един и се убеждавах,че понякога съм грешал за даден човек,но не това ме интересуваше толкова много.Всеки ден чаках и търсех нея,но тя не идваше.Бе ми мъчно за нея.Мислех за нея дори тогава,когато ме носеха на ръце по нашата улица на която бях израснал.Мислех за дните които испуснахме и пропиляхме!Влязохме в гробището и там,там аз я видях,усмихнах и се.Впрочем усмивката беше застинала на лицето ми и причината за това бе пак тя,дори в последния си миг аз мислех за нея.И така,през изминалите два дни всеки който ме бе видял гледаше тази усмивка учудено и с недоумение.Никой така и неможа да разбере тази усмивка.Ала тук на гроба единствено тя ме разбра,дори ми одговори с усмивка. Тя изчезна в тълпата,спомените започнаха да нахлуват един след друг.Вечерите когато прекарвахме заедно сами под звездите седнали на някоя пейка,любовните признания които споделяхме един на друг,любовта която ни обгръщаше и правеше неуязвими за останалия свят.Вървяхме в мрака и аз знаех,че на този свят най много обичам нея!Сега когато вече съм под пръста много съжалявам,че не сме били по смели,по благосклони да си прощаваме грешките един на друг,че загърбихе любовта си заради честолюбие и достойнство.За това,че не гледахме и обръщахме внимание на любовта в сърцата си и не се вслушвахме в нея!Сега знам,че бих постъпил по-различно,но е твърде късно!Бих се борил за любовта си и до последната искрица живот! Вече съм в гроба,чувам шума на камъните и пръстта.След това настана пълна тишина. Изминаха дни,месеци,а може би години.Спомних си за неказаните думи между нас,за прошката която не си дадохме,а можехме!За погубената ни любов.
един ден аз отново видях небето.Бяха развалили гробището и сега то бе превърнато в градина с трева и много цветя.Аз бях цвете!
Възторжено се огледах,зарадван,че ще мога да я видя пак.Но тя не бе там!Усъзнах че може би доста години съм стоял под земята,че сега може и тя да се е превърнала в цвете,трева или някое друго растение.Бях готов да обиколя земното кълбо само и само да я открия отново,но бях само цвете!Щом измъкнах краката си от земята,веднага умрях.Умрях за последен път!
Едва когато се превърнах в пръст разбрах защо умират цветята.Всички те са като хората.Всеки се ражда като търси някого и понеже не го намира бързо умира,умира за последен път!Разбрах,че нищо на този свят неможе да се намери повторно!
За това,когато намерите това което търсите,не го изпускайте!Не губете най-скъпото което имате и сте имали в живота!
© Людмил Павловски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
