Не исках да обичам, но обикнах
Тревожно беше сякаш век във мене
в закътаните кътчета на мислите.
Не исках повече да съм обичана
с фалшивата илюзия за щастие...
Не исках някого в живота си да срещам.
Покой и тишина ми стигаше, и бях сама.
Не исках, и не можех да обичам
до онзи миг... на твоята доброта.
Тя беше плаха, вятърна милувка
със жажда за любов и светлина.
Със нея прикова ме, да поискам
завинаги със теб да се слепя.
Усетих как нахлу във мен стихия
на неудържимите ми ветрове и бури,
и да поисках, не можех да надвия
пороите, към теб течащи, диви.
Тогава пролетта тъчеше свойта песен
на стан от чудни шепоти цветущи.
В дъга ме сливаше със твойте длани
и в роза ме разпукваше със устни.
Не исках да обичам, но обикнах
тялото, душата, твойта доброта,
и името ти свято на Богоносец -
останал в кътчето на моята душа.
Сега те нося със венец в сърцето,
заплетен в моите мисли и мечти.
Не зная мога ли да те забравя и те нося
навярно докато ме има в мойте дни.
Djein_Ear 22.03.2010
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
