Оставих да ме води нещото отвътре,

да ми подсказва, да движи пръстите ми,

да ме обрича (знам и следващата дума).

Да ми показва и това, което толкоз търсих,

че всъщност е пред мен, без малко не го стъпках.

Да ме отправя по ъглите най-тъмни да се свирам,

да се взирам, да се съмнявам и да обобщавам,

да просветлее и в "кутията", отвътре,

да не останат мръсни сили боклук да трупат,

да затлачват, да крачат, ехидно да ми се присмиват

и полека-лека да убиват последните надежди

за просветление, за отмъщение, за избавление...

Не искам да се връщам  в старата си кожа,

оставих я като възкръснах, като излязох

от пепелта и от водата,

да изсъхне, със всичко мръсно вътре...

от слънцето, от вятъра,

там, на камъка,
до който я оставих...

Без да се обръщам...