Не искам да знам
Ако си спрял да ме обичаш,
спести ми го, поне днес,
защото без тебе трудно ми е
да живея.
Пак дишам, пак се смея,
пак намирам сили да вървя напред.
Но с теб летях и беше изумително
как бях влюбена и в най-големите
ти недостатъци.
И още съм. И още съм.
Аз ще се събудя утре и ще
отплавам, и вятърът на времето
ще духа в моята посока.
Нали то, времето, лекува
всичко...?
Но вечер търся пристана, наречен
с твойто име, и все го търся, и все го търся,
и не го намирам.
Един самотен остров има с безкрайна,
празна дупка по средата.
И там се спирам и чакам следващото
утро... Дано да е в мъгла обвито.
За да загубя най-накрая дирите ти,
за да спре да ме боли, за да политна
пак на ново да търся
най-щастливите си дни.
Но днес недей ми казва, че не ме
обичаш. Обичай ме и днес последно,
последно ме целувай и ме обсебвай,
и ме имай. Последно днес ми позволи
да полетя в синевата на очите ти,
а утре нека бъдат океан, в чиито
дебри дъха си да изгубя.
А после... ще възкръсна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мила Пенева Всички права запазени
