Не искам нищо, стига ми дъжда
И при мене – есенен дъжд,
тих, капризен и някак ронлив,
по перваза пързалят се гълъби,
тропат с човки по свода мъглив.
Цветята разпъват чадъри,
сгушени, търсят си корени,
небето отгоре глухо ръмжи,
а небесните порти - отворени.
Глуха песен пробива нощта,
трепка сребърна обица в здрача,
от небето лилаво политат звезди -
кой излъга, че мога да плача ?
Аз май съм тенекиено петле,
ловящо тъжни зимни звуци.
Една сълза в окото ми расте
и тъжно скача в старите олуци.
А миглите ми – странно сухи,
бледнеят като сребърни спирали.
Не чакам нищо, тази нощ приех
искрици от небесни магистрали...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Джулиана Кашон Всички права запазени
