Не искам нищо, стига ми дъжда
И при мене – есенен дъжд,
тих, капризен и някак ронлив,
по перваза пързалят се гълъби,
тропат с човки по свода мъглив.
Цветята разпъват чадъри,
сгушени, търсят си корени,
небето отгоре глухо ръмжи,
а небесните порти - отворени.
Глуха песен пробива нощта,
трепка сребърна обица в здрача,
от небето лилаво политат звезди -
кой излъга, че мога да плача ?
Аз май съм тенекиено петле,
ловящо тъжни зимни звуци.
Една сълза в окото ми расте
и тъжно скача в старите олуци.
А миглите ми – странно сухи,
бледнеят като сребърни спирали.
Не чакам нищо, тази нощ приех
искрици от небесни магистрали...
© Джулиана Кашон All rights reserved.
