Дъждовна нощ, приспа във кош
страховете и скръбта, във сън, останал без следа.
Кошмарът лош, разряза сякаш с нож
греховете в младостта, събудени от страстите на любовта.
Останах ли сега без страх? Избяга ли от мене, грях?
А толкова спокоен бях. Кой ли ще ми каже тайните за тях?
Зaщо страхът не се лекува? Защо грехът не се планува?
Как със страх и с болка аз разбрах грехът къде отвежда!
Мой грях, с теб познах страхa във своята надежда.
Сутрешният дъжд, намокри изведнъж
устните на сутринта, изми покриващото расо на страстта.
Подгизналата страст, без вик изчезна и разбрах ...