Не ме учете!
Ръка подадох на незнаен
човек, изпаднал във беда.
Държавата ме плесна
с глас спокоен:
„Не са му нужни
дрехи и храна!
Пари надлежно наредете!
Ще се погрижим след това,
ако ли пък нямате -
не се редете!
Не искаме да знаем
за вашата ръка!”
А той, незнайният,
прекрачил в ада,
стои премръзнал в адския вертеп,
дори не моли за пощада,
вина не търси
ни в Бог, ни в цар, ни в кмет!
Очите му са празни.
Всичко в тях изтляло.
Душата смачкана в калта.
Снегът е мекото му одеяло,
виси нестоплена премазана ръка…
Животът му е купчина отломки,
влече ги мътната вода,
край него сипят се словата громки:
"335 лева е таван на помощта!"
А мене ме е срам
от калпавата ни държава,
от безхаберие и липсата на ред,
от медийни звезди-гротески,
от плоските лъжи и зверски гнет!
Съветват ме улегнали в живота
да кротна идеализма, глупавия плам,
защото ще ме изгорят, ще ме загробят
и по-добре еснафски да се моля в храм.
Не ме учете как да бъда камък!!!
Не искам овчето спокойствие
от топлия ви хол!
Такава съм. Ще продължа нататък!
Той, непознатият,
премръзнал е
и гол!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъки Всички права запазени
