Всичко в живота ми е било грешка.

Всичко, освен това, че съм била с теб.

Само ти си истински,

ти и моята нестихваща любов към теб.

Само ти и това, което ме караш да изпитвам

всеки път, когато те видя.

Как треперя, щом зърна лицето ти,

как сърцето ми лудо тупти, щом видя очите ти.

Любовта просто не ми дава мира,

душата ми за тебе умира.

Нямам нищо без теб, разбери!

От такава любов отвътре адски боли.

Всеки ден те търся, мили,

скитам аз сега сред черни сенки и тъга,

А за спътник имам само самота.

Не знам защо така се разделихме,

защо тогава щастието двама не открихме.

Не си говорим, мили,

вече две безкрайно дълги години.

И се питам защо е така,

защо между нас стои само студа?

Всеки път като те видя,

аз се крия и те гледам отстрани,

защото ме е срам

от думите жестоки, с които аз ти казах: ”Изчезни!”,

защото ме боли

от безразличието в твоите очи.

Опитах се да те забравя, но не мога,

опитах да съм с други, но не мога.

Обичам само теб!

Съдбата ми е твоя,

ти решавай какво да правиш с нея.

Аз никога не ще си тръгна,

ще бъда там, на ъгъла, зад теб,

ще чакам ти отново да ме пожелаеш

и за мене пак да си мечтаеш.

Аз принадлежа на теб

и ти принадлежиш на мен,

независимо къде се намираме.

Където и да отидеш,

каквото и да направиш,

аз ще бъда тук, чакайки теб.

Защото чувам аз гласа ти в тишината,

със твоя глас говори ми луната.

Виждам погледа ти в светлината,

със твоите очи ме гледа сутрин зората.

Чувствам допира ти в самотата,

вместо теб прегръща ме тъгата.

Колкото и усилия да ми коства,

колкото и да страда сърцето ми,

ще се боря за теб и за любовта ти.

Дори на болката да не издържа

и да се предам пред смъртта,

не забравяй моите очи

и блестящите във тях сълзи.

Излез навън и се заслушай в тишината.

И там ще чуеш трепета на моето изстинало сърце,

което пак за теб, дори в смъртта, умира,

което те зове, при мен да дойдеш, момче.

Да изровиш тялото ми от пръстта

и с прегръдка да събудиш ти плътта.

С огнена целувка ти да ме дариш

и душата ми от мрака да спасиш!