Дали да те обичам тихо, 

със шепот през полудъха си, 

или да изкрещя във стихове, 

че цял живот все тебе търсих? 

И вече свикнал от години 

да се нагаждам според мъката, 

аз още чудя се защо боли ме, 

оковите ѝ щом съм скъсал? 

Понякога мълча отвътре 

и думите ми са досущ плакатни, 

но точно ти да ми се сбъднеш? 

Признавам, Боже, събирач си! 

И как да измълчавам чувствата 

в клишетата за любовта, 

че видиш ли не ще изкуство, 

а просто иска тишина? 

Аз нямам страх от завист чужда. 

В душата си отглеждах вяра, 

и точно в случаи на спешна нужда, 

ти няма никога да ме забравяш... 

Ще устоиш на мощните ми бури, 

в които сам се разрушавам, 

а в мойта поетична лудост 

ще се събирам, да те обожавам! 

Не се задъхвам от умората. 

Тъгата повече не ме боли. 

Затворих портите на злобата 

за хора с пъклени душѝ. 

И няма нужда да разбирам 

защо ме блъскаше съдбата, 

в дълбокото, че сякаш риба съм, 

а аз разпервах си крилата... 

Че падах, повече от ясно е,

но имам сетива на хищник. 

Видял съм повече ужасно, 

отколкото съм въздух вдишвал.

Но зная как да оцелявам.

Врагът си чувам отдалече 

и гледам остро, като дявол. 

(Понеже Бог не вижда вече.) 

А ти не оглушавай никога 

за мойто доживотно вричане 

и онзи шум от нощни викове  

на страст, с която те обичам! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

14.05.2024