Уж валят мъжете,
а при мен е суша.
Уж плета въжета,
а стръвта не слуша.
Леят се порои,
а пък разцъфтяват
троскоти безбройни.
Аз пак си оставам
като дива трънка,
от ръце сломена,
липсващата брънка,
жалка, победена.
Брулят зли езици
плодове незрели.
Чакайте, сестрици,
да извикам: "Зеле!"
Няма да дочакат,
зелето не втасва.
А пък тях мъжете
все ще ги парясват.
Всичките са мои –
аз си ги измолих.
Идват на порои,
а ги свиват троли.
Гиди таласъмки,
къш от мойта стока!
Пак ще си порасна
тънка и висока.
Пак ще ме поиска
оня луд – Михаля.
Нека да си пискат,
всичко е нахалост!
10-13.07.2019
© Мария Димитрова Всички права запазени