И ето пак съм сам,

знаейки, че ти си нейде там,

със самотата идва и сестра ù тъга,

и мъчителен става деня.

Просълзен и мълчалив,

стоя пред портрета ти вече сив,

мисля за теб с любов неизмерима,

сърцето си дадох на теб, любима.

Но не плачи, сърце, и не ридай,

че от мъка се умира, знай,

една душа когато е ранена,

не отмиват сълзите проблема.

Когато ти е тежко и много те боли,

усмихвай се и много не мисли,

мислите бавно отвътре те изяждат,

на болката огнището подклаждат.

Дори и духом да гориш,

не трябва да спираш да вървиш,

дори отвътре да кърви,

пътя си житейски продължи.

Станислав ВАСЕВ

Линкълн – Англия, 9 май 2012 г.