Паяжина тънка от нишки самота

душата обезсиля, а и зове смъртта.

Пък ако даже шавнеш - затъваш бързо 

под спомените бледи - останки от живот.

Тогава поглед свеждаш към чашата с кафе

и там се бавно взираш във своето лице.

Ликът ти позабравен от детските ти дни,

страхът ти надживяван във лудите игри

и някак леко, вярно, прелива се във теб

чувство еретично да скъсаш тоя креп.

Да дишаш и живееш, тъй както и преди,

напълно да забравиш за златните среди.

Косите вече снежни в житейските слани,

ще веят бури прежни, ако го искаш ти!

Тепърва самотата ще стене и пищи,

загубила войната със твоите мечти.

И не че съм уверен във себе си дори,