Не си отивай... тате...
Не си отивай... тате...
На баща ни
Не си отивай, тате! Моля те! Недей!
Остани, поне за още малко.
Усмихни се, прегърни ни, поживей!
Може да боли, но ще е за кратко.
Как искам нещо мило да ти кажа,
а ти да можеш да ме чуеш, разбереш.
Как искам да ти вдъхна аз куража
и по живота, стария копнеж.
Не си отивай, тате! Не искам да те пусна.
Нима ти беше лошо тука, у дома?
Ти толкоз от живота си пропусна.
И нам го даде. Поклон и Благодаря!
Как ще се завърна в "Бащината къща"?
И няма да те видя? Как?
Как, само "старата" ще ме прегръща?
А мислите ще са за тебе, пак.
Боли те. Знам. Жестоко е и тъпо.
Не зная как да ти помогна, утеша.
Държа ръката ти и все се моля.
Страшно ми се иска да греша.
Приятел пръв ти е морфинът.
С надежда чакаш да те навести.
Коварен е. Отнема те. Приспива.
Но нищо. Нали така не те боли.
А болката лежи до теб щастлива.
И дебне миг, затвориш ли очи.
Съня ти да открадне като самодива
и в тялото забие хиляди игли.
Държа треперещата длан
и чаша хладничка вода.
Не зная друго мога ли да дам.
Отпускаш побелялата глава.
И пак с надежда ми говориш
и търсиш лек за Нелечимото.
Със всеки си готов да спориш,
че нямаш нищо общо с Непростимото.
Не си виновен. Зная. И усещам
в гърдите гняв, по бузите сълзи.
Юмруци стискам, гледам настрани,
а нещо в гърлото ме дави и души.
Напуканата и корава нявга длан,
браздила дълго чернозема,
напълно дала свойта дан,
сега лежи безсилна и сломена.
Съдбата подреди нещата тъй
и път назаде ти отказа.
Сега ти сочи пропастта.
Наказа те, защо - не каза.
Смирено трябва всичко да приемем.
За болестта да кажем пак - съдба.
Защо живота трябва да ти вземе
и да я оправдаем след това?
Ще дойдем, за да те изпратим, тате.
И с теб да бъдем в сетния ти час.
Но, моля те! Опитай! Ако можеш,
ОСТАНИ! НЕ СИ ОТИВАЙ... ТАТЕ...
11.04.2008 год.
с. Сокол
обл. Силистра
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марин Петков Всички права запазени
