Не си отивай... тате...
Не си отивай... тате...
На баща ни
Не си отивай, тате! Моля те! Недей!
Остани, поне за още малко.
Усмихни се, прегърни ни, поживей!
Може да боли, но ще е за кратко.
Как искам нещо мило да ти кажа,
а ти да можеш да ме чуеш, разбереш.
Как искам да ти вдъхна аз куража
и по живота, стария копнеж.
Не си отивай, тате! Не искам да те пусна.
Нима ти беше лошо тука, у дома?
Ти толкоз от живота си пропусна.
И нам го даде. Поклон и Благодаря!
Как ще се завърна в "Бащината къща"?
И няма да те видя? Как?
Как, само "старата" ще ме прегръща?
А мислите ще са за тебе, пак.
Боли те. Знам. Жестоко е и тъпо.
Не зная как да ти помогна, утеша.
Държа ръката ти и все се моля.
Страшно ми се иска да греша.
Приятел пръв ти е морфинът.
С надежда чакаш да те навести.
Коварен е. Отнема те. Приспива.
Но нищо. Нали така не те боли.
А болката лежи до теб щастлива.
И дебне миг, затвориш ли очи.
Съня ти да открадне като самодива
и в тялото забие хиляди игли.
Държа треперещата длан
и чаша хладничка вода.
Не зная друго мога ли да дам.
Отпускаш побелялата глава.
И пак с надежда ми говориш
и търсиш лек за Нелечимото.
Със всеки си готов да спориш,
че нямаш нищо общо с Непростимото.
Не си виновен. Зная. И усещам
в гърдите гняв, по бузите сълзи.
Юмруци стискам, гледам настрани,
а нещо в гърлото ме дави и души.
Напуканата и корава нявга длан,
браздила дълго чернозема,
напълно дала свойта дан,
сега лежи безсилна и сломена.
Съдбата подреди нещата тъй
и път назаде ти отказа.
Сега ти сочи пропастта.
Наказа те, защо - не каза.
Смирено трябва всичко да приемем.
За болестта да кажем пак - съдба.
Защо живота трябва да ти вземе
и да я оправдаем след това?
Ще дойдем, за да те изпратим, тате.
И с теб да бъдем в сетния ти час.
Но, моля те! Опитай! Ако можеш,
ОСТАНИ! НЕ СИ ОТИВАЙ... ТАТЕ...
11.04.2008 год.
с. Сокол
обл. Силистра
© Марин Петков All rights reserved.
