Не сте виждали, не сте... Вълчица как плаче
Съдът ще заседава нощес
при напълно гола луна.
Ще разнищва козината ми
сива.
Ще я преобръща
с хастара нагоре,
да търси първопричината
за вълчия вой,
по зимово време.
Защо вия три пъти дневно,
е супер въпросът.
Защо,
най-вече нощем,
когато
удари в 12 камбаната,
нарушавам покоя на току-що
излюпени прилепи,
на мъртви души,
на дълбоко заспали
в хралупите орлови
нокти.
Искам думата
и
ще
изплача цялата истина.
Отдавна се именувам Вълчица,
господа съдещи.
Ужасно тъпо парче съм.
(разбирам само от бой)
Години няма да кажа от етика.
Знам, че се навират в очите.
Какво пък... голяма работа.
На този камък,
олисял от сълзите ми,
се подпирам на пръсти.
Усещам
как
всеки миг ще му хвръкне главата
надолу,
надолу
и няма да имам време да открия
Вълчето. Единакът ми.
(Досущ прилича на мене.)
Подвел ви е някой, че съм виновна.
Че съм го скрила.
Ето ми пазвата. Празна.
Тръгна си, след като свърши кърмата
и пресъхнаха възлите.
Навярно по пътя на пъпа си,
ще търси на агнето
бялата рокля.
Вия да търся Вълчето си,
господа съдещи.
(Щедър бакшиш е
за троха като мен.)
Нищо друго.
Нямам вина, че нарушвам
покоя на всичките мъртви,
на дълбоко заспалите,
на хрътките,
на чакалите
и на змиите в дупките.
Хълцам и се надявам
да го намеря сред живите.
Дайте ми само ден,
че е време да тръгвам…
Или 15 секунди слава
да извия гласище
насред гората,
че утре
ще бъде късно.
Как
да спра сълзите си и
да изсъхне душата ми,
господа съдещи?
Защо ли ви питам?
Модерен съд сте.
Не сте виждали,
не сте...
вълчица как
плаче.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
