Не сте виждали, не сте... Вълчица как плаче
Съдът ще заседава нощес
при напълно гола луна.
Ще разнищва козината ми
сива.
Ще я преобръща
с хастара нагоре,
да търси първопричината
за вълчия вой,
по зимово време.
Защо вия три пъти дневно,
е супер въпросът.
Защо,
най-вече нощем,
когато
удари в 12 камбаната,
нарушавам покоя на току-що
излюпени прилепи,
на мъртви души,
на дълбоко заспали
в хралупите орлови
нокти.
Искам думата
и
ще
изплача цялата истина.
Отдавна се именувам Вълчица,
господа съдещи.
Ужасно тъпо парче съм.
(разбирам само от бой)
Години няма да кажа от етика.
Знам, че се навират в очите.
Какво пък... голяма работа.
На този камък,
олисял от сълзите ми,
се подпирам на пръсти.
Усещам
как
всеки миг ще му хвръкне главата
надолу,
надолу
и няма да имам време да открия
Вълчето. Единакът ми.
(Досущ прилича на мене.)
Подвел ви е някой, че съм виновна.
Че съм го скрила.
Ето ми пазвата. Празна.
Тръгна си, след като свърши кърмата
и пресъхнаха възлите.
Навярно по пътя на пъпа си,
ще търси на агнето
бялата рокля.
Вия да търся Вълчето си,
господа съдещи.
(Щедър бакшиш е
за троха като мен.)
Нищо друго.
Нямам вина, че нарушвам
покоя на всичките мъртви,
на дълбоко заспалите,
на хрътките,
на чакалите
и на змиите в дупките.
Хълцам и се надявам
да го намеря сред живите.
Дайте ми само ден,
че е време да тръгвам…
Или 15 секунди слава
да извия гласище
насред гората,
че утре
ще бъде късно.
Как
да спра сълзите си и
да изсъхне душата ми,
господа съдещи?
Защо ли ви питам?
Модерен съд сте.
Не сте виждали,
не сте...
вълчица как
плаче.
© Веска Алексиева All rights reserved.
