Не съм ти обещавал градина с рози
никога не съм ти обещавал градина с рози, дорийн
ти знаеше много добре
как замръзват ветровете по палубата на нощта ми
знаеше как сутрините ми са пълни със страх
и горчиво кафе
как затварях между стъклените усмивки
на младостта онзи къс небе
където започвах аз
и свършваше света без да знам.
знаеше как не можех да гледам слънцето привечер
да се губи зад виолетовата къща
и стените ми порастваха стометрови нагоре
където нямаше простор
а само въжета
оплели косите на всички девици
с които никога не преспах.
знаеше как търсех думите из себе си
които лаеха... побеснели кучета
късаха плътта ми
пак и пак и пак
хранеха ме със забранени лотоси
и хляб
казваха ми вярвай вярвай
и аз раздирах кориците на самотата си
забравях постланите надежди
оставях опънатите струни
на времето да режат
на малки болезнени късове съзнанието ми
целувах макове цъфнали под сърцето
на една уморена вечност
и вярвах вярвах
а ти гледаше театъра на смъртта ми, дорийн
чакаше да се случи сътворението
да се удавиш в синята луна
изтекла изпод пръстите ми
и да си щастлива
никога не пораснах дорийн
само очите ми страрееха под заспалия дъжд
не съм ти обещавал градина с рози, дорийн
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Зорница Николова Всички права запазени
