Не усетих...
Не усетих как луната в самота ме облива.
Не усетих как вятърът на болката вее.
Не усетих... как топлината в теб си отива.
Не усетих. Че вярата в мен още живее.
Не усетих. И вярвах. Вярвах на думи.
На безсмислици, глупости... На лъжите дори.
Не усетих, че отношенията ни превръщат се в суми.
От любов не усетих... Че светът ни гори.
Не усетих. Че ти го запали. Със гняв.
Не усетих. Защото живея с любов.
Признавах грешките. А ти винаги "прав"
ме наказа. Не усетих гласа ти суров.
Не усетих... Защото не исках това.
Защото исках да вярвам, че тук...
Ти ще дойдеш, ще сведеш пред мене глава
и болката ми ще вземеш. Без думи, без звук.
Защото вярвах в поредния шанс. Пропилян.
Защото вярвах, че ти осъзнаваш.
Сред живота на пошлата, сивата сган,
за миг не повярвах... Че и ти нараняваш.
Не усетих как сред купчина стари следи
останах сама, плачейки в мрака.
Не усетих как светлината мъжди.
А ти не усети, че момичето, което обичаш, още те
ЧАКА...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
