Не вярвах, че северът... ще ми вземе очите
„И душата ти ще вземе”...
(посветени щрихи на една емоция)
Изсипал се Раят...
на север, приятелю!
Господ удължил е земята
има няма с няколко акра
навътре,
да стъпват нозете по тихото
и
да търсят спасение.
На всеки ъгъл... Гнездо.
По каньоните...
Всичкото минало.
Твоето... Моето.
В пещери са се скрили
старите истини.
Парят рани от кръв.
И жарава.
Къде си, Терезий?
Само тук
ниско слиза нощем небето!
Виж!
Лунна пътека пори водата,
звездите да стигат дъното,
пълнят шепи със бисери
(очите на мъртвите).
И тишина.
Тишината е бяла. И северна.
Всеки ден бавно
„умира” от девственост.
Протягам ръце и прегръщам
скалите на Болата,
(овдовели самотници),
да ми разкрият тайната.
Не искам да плаче сърцето ми.
Глухо.
За преди и... за после.
Знаех, че нещо ще ми пречупи
силата.
Бяла чайка,
(ей оная, в средата),
най-смелата,
най-силната,
ми изгриза очите.
Друга спря с косите си въздуха.
Тежко се се диша, приятелю!
И трудно се тръгва обратно.
Калиспера, Кали Акра.
Безгласно изричам някакви думи.
Не помня дали бяха за сбогом.
Не посмях да поискам ключа,
оня от Портата...
Да прегърна девиците.
На всяка да да целуна ръка.
Да пия от извора още и още.
Ще ме мъчи жаждата...
Прав си, приятелю!
Ще ме мъчи жажда за връщане.
Още много пъти
ще затъват нозете ми в пясъка,
а очите ми ще поглеждат
нагоре.
Над мен е Виа Понтика.
Е87.
Пътят.
Ще се върна,
да потърся тюлена-монах.
(Потулил се беше някъде).
Знам, че е жив.
Ще се върна.
Само него не успях да целуна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
