Не вярваш ли

Звъни дъждът във клоните над мене
и сякаш рони – своя Благослов,
пред който като рицар без доспехи
да бъда с теб отново съм готов!
Готов съм аз, да тръгна през Марица
и пак да се превърна във младеж,
със който да играе ръченица
на Вятъра – придворния кортеж!
Земята под нозете ми да рита
с копита на препускащ Вихрогон.
И пак да ръкопляска Хоризонта,
додето да рецитирам Арагон!
Вървя към теб откакто те познавам,
а още съм на първата бразда,
която прекосява Планината.
И стига чак до нашата звезда!
Какво като косите ми попари
на късна есен – първата слана?
Аз пак ще те почерпя със кампари
от извора на Стара планина!
А ти ще ми предложиш във замяна
един букет от момини сълзи,
сред който ще се къпе океана –
от Черни връх до белите брези!