Сянката си вграждах в изляти бетонни колони.
В тях скривах и душата си понякога. Защо ли?
Нейде в стомните, да се надвиква със мълчанието,
и да лъже истината, след признанието.
Онова, що не би отронило сълза дори,
за изпепелените очи в пустинята.
Но там понякога във тъмните гори,
сънищата се преплитат със стихията.
Онази, силна, милваща без жалост,
привидно със небесните селения прелята,
когато моли се, от страх трепереща,
след потопа, връщането на земята. ...