Небесната ми сянка
Сянката си вграждах в изляти бетонни колони.
В тях скривах и душата си понякога. Защо ли?
Нейде в стомните, да се надвиква със мълчанието,
и да лъже истината, след признанието.
Онова, що не би отронило сълза дори,
за изпепелените очи в пустинята.
Но там понякога във тъмните гори,
сънищата се преплитат със стихията.
Онази, силна, милваща без жалост,
привидно със небесните селения прелята,
когато моли се, от страх трепереща,
след потопа, връщането на земята.
Земята вечната, домът на сенките прогонени.
Дори далечната, за всички сълзи неотронени.
Отново ще се връщам, когато се почувствам сам,
и винаги ще те прегръщам, и винаги ще търся плам.
Щом сянката забулена във златно-бял воал,
усети се продадена, но купена без жал,
ще блъска - може би в стената без пощада,
колоната бетонна ще бъде нейна клада.
© Николай Стойчев All rights reserved.
