Неизживяна жена
Годините вече бързо си отиват,
препускат с дървен кон на галоп.
Аз все тъй катеря урвата дива,
наречена нявга от някой живот.
Не мога изобщо да го спра,
нито някак да го върна -
прегризал съм своя юлар,
обречен на вечна разлъка ...
Още малко! Пред мен е звездния път,
по него ще тръгна смирено и тихо,
понесъл жезъл от обич на гръб,
моя ключ за света на звездите.
Излях го - сплав от радост и мъка,
от жуженето на нектарни пчели,
впили хоботчета в цветята на утрото
и от дъжда вечерен, дето в листата шуми.
Закалих го в студени вълни неприязън,
в безсънните нощи и тревожните дни,
когато окалян, отхвърлян, дори мразен,
съм вярвал в доброто на любими очи.
След време, пристигна ли горе,
ще отключа вратата на мойта звезда
и там ще приютя душата моя,
натежала от обич към тази земя.
Оттам, отгоре ще я сея със шепи -
любовта,
за да е светло в душите на хората,
да намери звездната пътека и ТЯ
и незрима, да се слее с простора ми ...
Единствената, но неизживяна жена ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
