Във тези малки часове в нощта,

когато само с листа аз оставам,

уви – единствено сега така

на теб всецяло се отдавам.

Защо, когато тръпки ни полазваха,

някой с игла зашиваше устата ни?

Защо,  когато залези залязваха,

една ръка ме хвана за ръката ми?

Защо се гледахме, а сякаш не се виждахме

в онези вечери на мнима самота?

Защо във сънищата тайно идвахме

да се разходим тук самички по брега?

И все не мога да си обясня

защо тогава толкова мълчахме…

И двамата мълчахме, но разбирахме,

че нещо зад мълчанието има…

Дали беше всичко толкоз чисто, просто,

че думите ни ставаха излишни

и ний, мълчейки, чудно се разбирахме,

а хубавото в нас оставяхме завинаги.

И все пак… и след това…

мечтите ни са все несподелени…

Уви - за миг си тръгна Любовта,

останала и тя - несподелена!

17.07.2000 г., Троян