За кой ли път те срещам на улицата непозната?
За кой ли път те виждам – във моя сън пристигаш ти?
И пак си мисля – Колко си позната?
Но ти ли си това – Кажи!

И ти каза ми, че ме познаваш, но аз така не те познах.
За мен сега си непозната – отиваш си във пепел и във прах.
И може би не ща да те позная – ни днес, ни нивга в тоз живот.
А може би не искам и да зная, къде отива твоя ход.

Отминаха години, бяхме млади и времето така се извървя.
Обичах те, поне така си мислех, но ти не срещна любовта.
Отмина тя след месец може би и три.
И чух аз тези тежки думи, тез’ тежки думи: “Моля те, върви!”

Отмина си и никога не се завърна. Не се завърна – тя и младостта.
И ти дори не се завърна да кажеш как живееш в самота.
Аз помня още твой’то име, помня го и много ме боли.
Че можеше да бъде всичко друго, но ти сама така реши.

И болката ми вече отминава, остана там на стара гара.
Не ще я срещнеш вече ти и мен не ще ме веч боли.
Но спомена остава там – на тази гара, където двама сме били,
и няма никой да го срещне дори и мен да ме боли.

Боли ме още аз признавам, но друга теб ще те смени.
Жена прекрасна, силна, млада. Жена изпълнена с любов!
И трябва друг да си намериш – мъж силен, мрачен и жесток.
На твоята жестокост тъй голяма да отговори той със чест,
И твоята съдба да бъде пак обляна със срам, позор и гнет.