Нераздадена
Пуст е залезът. И няма смях.
Своя съм си... До нераздаденост.
Котва хвърлих на безлюден плаж,
сърцето ми на есенно море прилича.
Времето е спряло своя бяг,
с копито в мислите дълбае.
Тъжна съм. И... уморена...
крила смирено аз прибрах.
Вятъра далеч отпратих.
На духа си сред пясъци постлах...
Дано намеря вяра за себеопрощение!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Здравка Бонева Всички права запазени
