Пуст е залезът. И няма смях.
Своя съм си... До нераздаденост.
Котва хвърлих на безлюден плаж,
сърцето ми на есенно море прилича.
Времето е спряло своя бяг,
с копито в мислите дълбае.
Тъжна съм. И... уморена...
крила смирено аз прибрах.
Вятъра далеч отпратих.
На духа си сред пясъци постлах...
Дано намеря вяра за себеопрощение!
© Здравка Бонева Всички права запазени
И нали знаеш - пътека се правела с вървене..