Несбъднато
Когато ме остави просто мръкна.
Мъждукаше единствено скръбта.
Огниво нямах някак да си стъкна
искричка малка – лек за самота…
А времето ме стискаше – в юмруци,
като клещѝ от адовата пещ.
Остави пътя празен и отключен.
Аз боса тръгнах. Беше ден горещ
на онзи юни точно по средата,
запратил ме накрая на света...
Забрави ме. Несбъднато зачатие –
съдраното зебло на вечността
ме драскаше и бавно се препъвах
между каквото трябва и това,
душата ми що тайничко сънува…
И мислите с вериги оковах.
Навярно ме зачеркна като редче
от стих един не случил се дори.
И миналото отведнъж отрече.
Като ненужна мисъл ме изтри.
09.06.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Констанс Всички права запазени
