Аз бързах, за да грабна спомена,

да го докопам за немирните къдрици

и да го задуша в прегръдките си...

Не исках да го пускам да си иде,

раздърпах му сакото остаряло,

попих със устни топлите сълзи,

крещях за милост, за разбиране,

крещях, че искам да остане,

а той ме гледаше така неискащо,

тъй уморено, леко със досада,

да ми говори той не искаше,

не искаше да слуша,

да прощава,

не разбираше...

А аз без него щях да полудея,

и като черен и ненужен въглен

във пепелта щях просто да изтлея!

Недей! Не си отивай,

остани! Като последна диря си на моя празен плаж,

като последен слънчев лъч на мойто слънце,

което аз безмилостно почерних

и знам, че имаш право да си лош,

и знам, че мразиш ме, виновна и неверна,

и знам, че заслужавам да си идеш,

ала недей, последно - остани,

стопли ме само тази нощ и край -

мъчи ме с твоето безмълвие,

убий ме в самотата си жестока,

отдай се на сарказъм и ирония,

повикай съвестта безока...

и нека тя да сложи край на мъката!

Убий ме, ала остани

да гледаш как си тръгвам бездиханна,

да видиш как във моите очи

танцува щастие,

защото си останал!