31.12.2010 г., 21:44

Нещо

728 0 0

 

                Н е щ о

 

Времето катастрофира.

                                 И умря.

Разсеяният ум

                                 съзря,

че вътре

                  и вън

има някакво странно,

                             обърнато

                                      реално.

По ръба се нося между

                             вътре и вън.

Залитам.

Измислено Нищо

върви срещу мене.

Минава през мойто

                         огромно,

                                   балончесто

                                              Нещо.

Изплувам напред,

                    а отвънка

е някак далече от моето

                                   вътре.

Не си е наред.

Улавям спасителна

                            сламка-

познато

                    Реално.

Най-бодро изричам:

 ДОБРО УТРО

                           Измамка.

Мъртвото време

                       се блещи

                                 насреща:

ЛЕКА НОЩ

Поглеждам часовника –

                          още работи,

сърцето препуска,

                     умът се кикоти.

Опитвам да кажа

                      нещо безгрешно,

езикът ми плещи

                            свое си нещо.

Пробвам да тичам.

Грешка голяма.

Измъкване няма –

нито отвън,

          нито отвътре.

Търся аптека.

Като автомат влизам

                        в магазин –

отвратително познато

                          непознат,

отвратително голям.

                              И ням.

Взимам шоколадче –

                             от инат.

Тръгвам си с ресто,

                      без шоколад.

За радост уцелвам

                             вратата.

Познато-непозната

                              улица.

Ще пресека.

Дано до вкъщи

                 довлека

това непознато

                 балонесто

                               Нещо

с чужда глава

            и изтръпнали,

                           чужди

                                крака.

„Овца!

Знаеш ли какво си добиче!

Така си на село пресичай!”

ЗНАМ.

Те това чифтокопитно

и в мойте очи

           е най-колоритно.

ВИРОГЛАВО вървя.

И залитам.

Доктор.

Влизам и питам:

„Колко?

Двайсет.

Сега или после?

Може сега, може и после.”

Излизам с рецепта.

Парите ми –

                 в джоба.

Нито сега,

                 ни после.

Странно.

                  Опасно.

Заплаквам най-после.

                  Безгласно.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Калина Стоянова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Моли се само да не ти се случа....

Patrizzia

Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...