Нещо

                Н е щ о

Времето катастрофира.

                                 И умря.

Разсеяният ум

                                 съзря,

че вътре

                  и вън

има някакво странно,

                             обърнато

                                      реално.

По ръба се нося между

                             вътре и вън.

Залитам.

Измислено Нищо

върви срещу мене.

Минава през мойто

                         огромно,

                                   балончесто

                                              Нещо.

Изплувам напред,

                    а отвънка

е някак далече от моето

                                   вътре.

Не си е наред.

Улавям спасителна

                            сламка-

познато

                    Реално.

Най-бодро изричам:

 ДОБРО УТРО

                           Измамка.

Мъртвото време

                       се блещи

                                 насреща:

ЛЕКА НОЩ

Поглеждам часовника –

                          още работи,

сърцето препуска,

                     умът се кикоти.

Опитвам да кажа

                      нещо безгрешно,

езикът ми плещи

                            свое си нещо.

Пробвам да тичам.

Грешка голяма.

Измъкване няма –

нито отвън,

          нито отвътре.

Търся аптека.

Като автомат влизам

                        в магазин –

отвратително познато

                          непознат,

отвратително голям.

                              И ням.

Взимам шоколадче –

                             от инат.

Тръгвам си с ресто,

                      без шоколад.

За радост уцелвам

                             вратата.

Познато-непозната

                              улица.

Ще пресека.

Дано до вкъщи

                 довлека

това непознато

                 балонесто

                               Нещо

с чужда глава

            и изтръпнали,

                           чужди

                                крака.

„Овца!

Знаеш ли какво си добиче!

Така си на село пресичай!”

ЗНАМ.

Те това чифтокопитно

и в мойте очи

           е най-колоритно.

ВИРОГЛАВО вървя.

И залитам.

Доктор.

Влизам и питам:

„Колко?

Двайсет.

Сега или после?

Може сега, може и после.”

Излизам с рецепта.

Парите ми –

                 в джоба.

Нито сега,

                 ни после.

Странно.

                  Опасно.

Заплаквам най-после.

                  Безгласно.