В памет на майка ми.

Видях я за последен път на осми

декември. Ала тя не ме видя.

Пътуваше тя вече в своя космос

и дишаше все още, но едва...

Блестяха сълзи в двете ù зеници

и в тях се отразяваше светът,

от който тази горда мъченица

си тръгваше по своя вечен път!

Сърцето ми се гърчеше от болка,

извираща дълбоко от кръвта!

И пареше ме мисъл: „Боже, колко

безсилни сме пред щурма на смъртта!”

Надявах се все пак да ме погледне.

Да каже: „Синко, ти ли си това?!”

И аз да я помилвам за последно,

навел над нея пламнала глава...

Но тя лице към мене не обърна.

Извиках: „Майко!” – Гробна тишина...

И тръгнах си... Нощта се прекатурна

и призори ме блъсна новина!

За мен тя беше и предизвестена...

Но въпреки това се олюлях!

Изпитах ужас! Стана ми студено...

И май за първи път ме хвана страх!

Защото осъзнах, че няма вече

за мене кой да страда всеки ден!

Или като стена да се изпречи

на всяко зло, прицелило се в мен!

Тя беше много силна, много слаба,

и много болна възрастна жена!               

Но беше майка, баба и прабаба,

а днес за всички нас е светлина.