Неутешимост
В памет на майка ми.
Видях я за последен път на осми
декември. Ала тя не ме видя.
Пътуваше тя вече в своя космос
и дишаше все още, но едва...
Блестяха сълзи в двете ù зеници
и в тях се отразяваше светът,
от който тази горда мъченица
си тръгваше по своя вечен път!
Сърцето ми се гърчеше от болка,
извираща дълбоко от кръвта!
И пареше ме мисъл: „Боже, колко
безсилни сме пред щурма на смъртта!”
Надявах се все пак да ме погледне.
Да каже: „Синко, ти ли си това?!”
И аз да я помилвам за последно,
навел над нея пламнала глава...
Но тя лице към мене не обърна.
Извиках: „Майко!” – Гробна тишина...
И тръгнах си... Нощта се прекатурна
и призори ме блъсна новина!
За мен тя беше и предизвестена...
Но въпреки това се олюлях!
Изпитах ужас! Стана ми студено...
И май за първи път ме хвана страх!
Защото осъзнах, че няма вече
за мене кой да страда всеки ден!
Или като стена да се изпречи
на всяко зло, прицелило се в мен!
Тя беше много силна, много слаба,
и много болна възрастна жена!
Но беше майка, баба и прабаба,
а днес за всички нас е светлина.
© Чавдар Тепешанов All rights reserved.
