Невидима кост
И чудя се, и чудя се... Не зная,
дали съм в някой ъгъл без посока,
и още ли е крепост мойта стая,
срещу тежките оръжия на злото?
Или съм се надвесил над тревогите,
размахал своят лист за бяло знаме,
и гледам с подражание на строгост,
почти като свидетел на измама.
А може би съм съм изборът на Господ -
безмилостен по право към страхливците?
В гърлата им - невидимата кост,
да бъда, щом не чувстват и не мислят...
Но времето ще спира по принуда,
от навика на вечното му бързане.
Ще виждам в огледалото заблуда,
че хубавото в кърпа ми е вързано...
В гърдите ми обаче ще кънти,
тъгата ми чрез стихове изречена,
разбрал, че със затворени очи
съм виждал всъщност много надалече...
И чудейки се как съм оцелявал,
все още търся рамо от баща ми,
макар че той в леглото се опря,
аз моля се над тежките му рани...
Пред погледа на клетата ми майка,
изплакала живота през усмивка,
не мога и за миг да се отчайвам.
Към мене Бог е твърде милостив.
Понеже насред моите терзания,
в които замечтано те предричах,
единствена дойде без колебания,
какъвто съм, такъв да ме обичаш!
©тихопат.
Данаил Антонов
28.12.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
