Сричам по мъртвите сърца на мечтите си

и се давя във фината прежда

на неотминалите безпътици,

но не изневерявам на лабиринта си

изпълнен с тежки наноси от страх

и гнило във ядрото си отричане.

Все още оцелявам, като базалтов къс

след всичките потоци лава

на разни пирокластични любови

и саркастично пазя върху лицето си

ехидния белег от назъбената усмивка,

с която счупих последните си клонки вяра,

преди да ги заровя в благосклонната кал

от следите на твоето присъствие.

Дълбоко в основите на забравата...

Слънцето е просто кървава легенда

тук, в обсидиановия ми доминион

подвластен на великата Тъга,

а милионите лица на този мрак

са всъщност само игленото ложе,

където свалям агoрафобската кожа

на неизмисленото си щастие...

Изтичат ми косите, изтичат

под дантеления пурпур на тялото ти –

антична костница, побрала в себе си

еони страст в хитон от тъга болестотворна.

Не засити ли душата си с мрак

и мъртвородена мъгла,

не посиня ли сърцето ти,

приковано в адска агония

или иначе казано – в мен?

Кръвта ми се руши

и вие по тънкия под,

в разголената паст на времето

така и не те доживях в безбрежната

хорска гмеж,

но ти продължавай да разкъсваш резените луна,

които са вече устни вкочанени.

Този дебнещ мрак, който извира от мен

ще ти е последен.