Срещна го до едно кафене.
Беше стар познайник - раздумец.
Влязоха за по кафе.
Да споделят каква цена платили са
те на живота - великолепния безумец -
във сделките и той какво им даде.
И на задръжките през уязвимите огради
първо започнаха с хвалбите.
Тънко описваха те вещи придобити,
от нови нужди си изваяха мечти
и от идеи съградиха Хималаи,
от които по пладне сваляха звезди,
но умориха се накрая.
От дупчица между минутите
изскочиха тогава жалби
напук на самочувствие надуто
и самодоволните им хвалби.
Той сподели й, че живее в самота
след неудачна серия любови.
Не вярвал в идеалната жена,
но търсел да е умна и красива.
Да бъде многоцветна в женската си роля,
шегите да обича, да се смее...
И, изненадващо за нея,
върху нейната ръка положи своята...
Това наведе я на мисълта, че трябва
спирачки да набие върху свойте откровения.
Как да признае, че нощем в стълкновение
с духа си оглушал от тишина
гризе юргана,
за да не крещи от самота.
Да сподели, че също, по подобие на него,
безброй обувки скъса, за да търси...
Че е омела и трохите на последната кора
на хлебеца - човека да открий за себе си.
И, въпреки пуританската й демонстрация,
той я покани у дома си
на чашка питие.
Тя каза “Не”.
А бе прекрасен мъж - висок като холандец,
със тесен таз и със широки плещи.
В очите му, с цвета на лешник,
блестяха интелект и нежност.
Величествена в своята небрежност,
припряно се сбогува и си тръгна.
Остави го на масата самичък,
цял в недоумения да тъне,
нещастен като сгазена тревичка.
А тя, привела тъжни рамена,
по улиците бавно крачеше,
от свойте предразсъдаци измамена
и от задръжките ограбена -
за кой ли път - и тихо плачеше...
© Диана Кънева Всички права запазени