Срещна го до едно кафене.

Беше стар   познайник - раздумец.

Влязоха  за по кафе.

Да споделят каква цена платили са

те на живота - великолепния безумец -

във сделките и той какво им даде.

И на задръжките през уязвимите огради

първо започнаха с хвалбите.

Тънко описваха  те вещи придобити,

от нови  нужди си  изваяха мечти

и от идеи съградиха  Хималаи,

от които по пладне сваляха звезди,

но умориха се накрая.

От дупчица между минутите

изскочиха тогава жалби

напук на самочувствие надуто

и самодоволните им хвалби.

Той сподели й, че живее в самота

след неудачна серия любови.

Не вярвал в идеалната жена,

но търсел да е умна и красива.

Да бъде многоцветна в женската си роля,

шегите да обича, да се смее...

И, изненадващо за нея,

върху нейната ръка положи своята...

Това  наведе я на мисълта, че трябва

спирачки да набие върху свойте откровения.

Как да  признае, че нощем в стълкновение

с духа си оглушал от тишина

гризе юргана,

за да не крещи от самота.

Да сподели, че също, по подобие на него,

безброй обувки скъса,  за да търси...

Че е омела и трохите на последната кора

на хлебеца - човека да открий за себе си.

И, въпреки пуританската й демонстрация,

той я покани у дома си

на чашка питие.

Тя каза “Не”.

А бе прекрасен мъж - висок като холандец,

със тесен таз и със широки плещи.

 В очите му, с  цвета на лешник,

блестяха интелект и нежност.

Величествена в своята небрежност,

припряно се сбогува и си тръгна.

Остави го на масата самичък,

цял в недоумения да тъне,

нещастен като сгазена тревичка.

А тя, привела тъжни рамена,

по улиците бавно крачеше,

от свойте предразсъдаци измамена

и от задръжките ограбена -

 за кой ли път - и тихо плачеше...