13.12.2018 г., 9:16 ч.
Никой не ми каза
Никой не ми каза
и не ме предупреди.
Трябваше сама да разбера
и да се науча.
Родителите просто ми казваха,
за да сполуча трябва да уча.
Никой не ми каза
и не ме предупреди.
Че животът е гаден
и жесток.
Че аз ще страдам
и сълзи ще лея в поток.
Никой не ми каза
и не ме предупреди.
Че срещу всички стоя сама
и моят спътник в живота
е неизменната тъга.
Никой не ми каза
и не ме предупреди.
А трябваше сама да разбера
и да се науча...
© Виолина Гергова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Благодаря за добрите думи, LiaNik (Илияна К.)
-
Градивна критика от мен, няма как да получиш, но пък ето какво ти написах в отговор на въпроса ти:
Животът може да е трън в петата,
и шип в сърцето,или кучето раздиращо душата.
И песъчинки ветровете ежедневни да раздухват,
очите ти човешки от сълзите да подпухват…
Но в него има красота, и цвят и чувство!
А иначе защо ще крачим още тук?
И трябва малко - жест и дума, човешка топлина,
предмет с картина спомен
или подарък – стоплена приятелска ръка…
Тогава, покрай трънчето израства храст,
а шипът в роза разцъфтява,
А кучето и уличен и разбеснял се пес,
Отново за любимец на душата става. Бъди все така жадна за знания и естествена в стремежа си да се развиваш!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
