Нищо, което да учудва /Океаните са пресушени/
Океаните са пресушени.
Реките не намират пътя си
през набраздените ни длани
и за това не съществуват.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Никой не вижда смисъла
да си ги представя
и оставя думите си настрана -
без да ги оформи,
без да ги дари със съдържание
или необходимост.
Не създава кухини,
които после да изпълни с вятър
/музика/.
Никой вече не вярва в празните приказки
/музите/.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
А дали не е,
защото го е страх, че няма
материала, който трябва
за създаване.
Омразата ни консервира
в собствената ни чувствителност.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Всъщност
кой би ни наранил
със собствената си ранимост?!
Мислиш си, че е възможно?!
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Също като времето -
формации от общи хипотези,
че любовта е слабост
/липса на информация/.
Обърни монетата.
Върни ѝ истинските ценности
/попитай, защо са ти пръстите/.
Не се знае
дали вече са забравени
и черната дупка, по правилник,
ги е погълнала.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Или в страха си сме затворили
сетивното
в кутия от огледала
/илюзия и отблъскване/.
Сякаш биха наранили някого?!
Така ли ще правим винаги?!
Така ли ще се справяме
с неясното?!
Всъщност...
нищо, което да учудва.
В началото
се спъвах в тях
и ме болеше -
най-лошо беше по ъглите.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
В началото
болеше
ясно-разбираемо
и съм му благодарна,
че се появи
и си отиде.
Докато не се научих
да различавам,
или по-скоро да осъзнавам ръбовете
и да не вярвам на очите си,
които, явно,
ежедневно ме залъгваха.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Не, не им се сърдя.
Те ме научиха да се учудвам
и да виждам.
Учудващото е
защо...
При положение, че
океаните са вече пресушени
и трябва да премина през стените
на кутията,
за да си върна вятъра.
И яхнала непредсказуемата му посока -
да се спусна по пързалката към черното
око,
което плаче наобратно
и събира цялата си сол
ведно с водата си
/към анатомията на окото е
да всмуква и да преобръща всичко -
значи, може би,
се връщаме/.
Учудващото е
защо сега...
защо съм аз...
Всъщност...
нищо,
което да учудва
вярата ми в непознатото.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
!
