Нищо, което да учудва /Океаните са пресушени/
Океаните са пресушени.
Реките не намират пътя си
през набраздените ни длани
и за това не съществуват.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Никой не вижда смисъла
да си ги представя
и оставя думите си настрана -
без да ги оформи,
без да ги дари със съдържание
или необходимост.
Не създава кухини,
които после да изпълни с вятър
/музика/.
Никой вече не вярва в празните приказки
/музите/.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
А дали не е,
защото го е страх, че няма
материала, който трябва
за създаване.
Омразата ни консервира
в собствената ни чувствителност.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Всъщност
кой би ни наранил
със собствената си ранимост?!
Мислиш си, че е възможно?!
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Също като времето -
формации от общи хипотези,
че любовта е слабост
/липса на информация/.
Обърни монетата.
Върни ѝ истинските ценности
/попитай, защо са ти пръстите/.
Не се знае
дали вече са забравени
и черната дупка, по правилник,
ги е погълнала.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Или в страха си сме затворили
сетивното
в кутия от огледала
/илюзия и отблъскване/.
Сякаш биха наранили някого?!
Така ли ще правим винаги?!
Така ли ще се справяме
с неясното?!
Всъщност...
нищо, което да учудва.
В началото
се спъвах в тях
и ме болеше -
най-лошо беше по ъглите.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
В началото
болеше
ясно-разбираемо
и съм му благодарна,
че се появи
и си отиде.
Докато не се научих
да различавам,
или по-скоро да осъзнавам ръбовете
и да не вярвам на очите си,
които, явно,
ежедневно ме залъгваха.
Всъщност...
нищо, което да учудва.
Не, не им се сърдя.
Те ме научиха да се учудвам
и да виждам.
Учудващото е
защо...
При положение, че
океаните са вече пресушени
и трябва да премина през стените
на кутията,
за да си върна вятъра.
И яхнала непредсказуемата му посока -
да се спусна по пързалката към черното
око,
което плаче наобратно
и събира цялата си сол
ведно с водата си
/към анатомията на окото е
да всмуква и да преобръща всичко -
значи, може би,
се връщаме/.
Учудващото е
защо сега...
защо съм аз...
Всъщност...
нищо,
което да учудва
вярата ми в непознатото.
© Северина Даниелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
!!!!!!!За 727
! -
"за да си върна вятъра.
И яхнала непредсказуемата му посока "
Северина, а го има и ето този текст:"7.(...) вие трябва да се родите свише.
8. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа." (Йоан 3) Не мислите ли, че има предимства да станете като вятъра, съобразно цитата, пред това да го впрягате и яхате? -
Невероятно постижение е тази ти публикация, Ина!
Не случайно пренебрегвам всякаква етика и коментирам най-напред този твой текст. Това е всичко, което съм мечтал да напишеш. Цялостно, завършено, философски проникновено и встрани от общия поток.
Напипала си златната жила. Сега трябва само да я следваш.
Страшно ми харесва целият ти текст, но трябва все пак да излъча нещо емблематично от него. Затова се спрях на това, което ме завладя с поетичния си дъх:
"При положение, че
океаните са вече пресушени
и трябва да премина през стените
на кутията,
за да си върна вятъра.
И яхнала непредсказуемата му посока -
да се спусна по пързалката към черното
око,
което плаче наобратно
и събира цялата си сол
ведно с водата си"
Много, много съм впечатлен!!!
Сърдечен поздрав! Стискам ти ръка!
П.П.
"Всъщност...нищо, което да учудва" = "нали се сещаш"
НАЛИ СЕ СЕЩАШ???!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
