Не спираше вечер да мисли за него.

Додея ѝ тежко от мисли безброй!

Разголи душата с набъбнало его

и хвърли в тъмата добрия покой.

Остана от белия спомен усмивка,

която небето загрято стопи.

Всемирът на тази красива щастливка

разцъфна в ръцете на мъж от гори,

пътувал към нея хиляда години,

хиляда години, хиляда лета,

в които спонтанно решил да премине

по пътя към своята нежна жена.
 

Тогава смирените птици са пели

с уплаха в душите след лудия лов.

Ехтели лирично магичните трели

и бдели над тази прекрасна любов!

Видели по своята дълга пътека

зелените двама море от тъга.

Вървели. Не всичко сияело леко.

Повели смирено по пътя деца,

лишени от близка и топла опора,

сломени от битова тежест – пари,

в тълпата от много пътуващи хора,

в тъгата на всички тревожни очи,
 

в семейната участ на дядо и баба,

в родилните мъки на целия свят,

в борбата, която се води за хляба,

в мечтата, че имаше ласка за брат.

Приели, че всичко накрая умира,

зелените двама превили снаги.

Отново децата от път се прибират

за светла милувка и думи добри,

но в тихата вечер я нямаше мама

и нямаше татко в суровия свят.

Героите двама в лиричната драма

сега под земята завинаги спят.