Асфалтно-сива алея,

призрачни сенки вървят.

Повея тих им нашепва:

''смъртни сте''.

Мълчаливи се губят,

търсейки себе си в лунна пътека,

намират утеха.

Лешояди кълват мършави души,

стръвно се спускат

крадейки миризлива, разлагаща се плът -

останки от човешко подобие.

Отлитат недоволни, връщат се

и пак гладно се спускат

за още вонящи човешки останки!

Вкусват смъртта и сито щастливи,

връщат се пак ненаситни и алчни,

за още храна!

Викат ме, бягам

не ме е страх!

Крещят името ми - не чувам!

Тръгват подире ми - настигат ме,

бавно...

Потъвам в лепкава студена тиня.

Поглъща ме, изчезвам, няма ме.

Аз съм в него... и той е в мен - в мрака.

Н. В. - Октопода.

Нощни пеперуди,

рисуват грозни воали

в душите на мечтатели тъжни.

Вопъл, крясък и зов

се удрят в стена от теменужено-сини

пясъчни замъци.

Разруха, гняв - без свян 

ме удрят... после болка.

Без вяра ставам, изправям се и тръгвам пак.

С възторг се отдавам,

дори ми харесва

връзвам въже и камък

пред Храма на вечно обречените.