Нощта напомни моят грях
Нощта напомни моят грях,
луната не изгря.
Звездите скриха своя лик,
а аз самотна, във тъга,
говорех нещо на небето...
Разказвах му за любовта,
за сънищата мои,
как в себе си таях мечта
от ветрени повели.
Какво, че пусто е небето,
какво, че съм сама!?
Обичам до полуда
и винаги ще е така.
Не зная утрото ще срещна ли,
но залезът бе тъй красив,
потъвайки в искрите му,
в дъга се преродих.
Защото цялата е красота
залязващата светлина!
И залюляха се желания,
не бях готова на разочарования.
Не съм готова и сега.
Небето ме обгърна цялата,
самата станах аз звезда,
над него утре ще изгрея
да му припомня за съня.
И когато нощ настъпи
без луна и без звезди,
за мене да си спомни,
а аз несбъднати мечти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
