Нощта притваря ми очите
Нощта притваря ми очите
Нощ. На пръв поглед съвсем обикновена.
Дъжд. Ситни капчици се стичат по прозореца.
И сякаш нещо невидимо ме кара да потръпна,
усещам чуждо присъствие, а може би си внушавам...
Нощ. Каква безумна, мистична нощ.
Сякаш и въздухът ми напомня за теб.
Струя. Вдишвам те, разтворен като еликсир...
омайваш ме, унасям се май в сладък сън...
Усещам те, а нощта притваря ми очите.
Аз, аз... чувствам се някак си смирена.
Бездиханна и отнесена, без следи от сълзите.
Сънувам ли вече? Бях или не бях съживена?
Летаргия. Полусън. Дори Полубезгрижна съм.
Лек полъх, без аромат, не се виждаш.
Изпълваш ме отвътре. Но сякаш малко тъжна съм.
И все още нещо липсва. Ти потръпваш.
Усещам те, не си ме напускал никога.
А моето търсене за миг не е спирало.
Пак и пак... вдишвам те... по-жадно от всякога.
И моето пътуване сякаш не е свършвало...
Реалност... Завръщане...
А аз вече - по-реална от нощите...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надя Тодорова Всички права запазени
