носталгично
Разлиствах я луната, като цвете,
да търся в нея влюбена душа,
звездите ги обхождах със молитва,
изричана с магията на любовта.
Живях на залеза в душата
със огъня, изгарящ ми кръвта,
разказвах приказка - вълшебна,
за скитника, целунал ми ръка...
Тогава пееха салкъмите
под ласките на вятъра със песента,
която шепнеше душата ми
под цъфналите рози на страстта.
Луната овдовя от дълго чакане,
звездите ми зад облаци се скриха,
а залезите в черното на нощите
от болката ми се срутиха.
Салкъмите ми бели ги отсякоха,
помръкна песента им в тъжен стон.
За любовта ми дъждовете плакаха
със сълзи есенни във летен ден...
Остана скитникът да броди
в алеите от гаснещи мечти...
Сега тъй носталгично и красиво
в съня си името ми той шепти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
