Носталгия
В миг затварям очи и съм там,
гледайки този горд великан,
а вятърът тихо шепти в мойте коси...
те диво танцуват, а той просто лети.
И поглеждам през рамо от двете страни,
седя аз в тревата, в гнездо от гори.
Да... песента нежно пронизва мойте уши,
песен на птици и на щурци...
А долу потокът безкрайни,
вечно припява със своите тайни.
И, макар да има и други земи,
със може би по-величествени планини,
с по-безкрайни гори и поля,
с бурна, необуздана, широка река...
А може би и същият този ветрец, който нашепва,
но не са мястото, което кара ме да потрепна,
а е онова скромно кътче под небето,
което винаги ще ми разтупва сърцето!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Айрис Всички права запазени
