В миг затварям очи и съм там,

гледайки този горд великан,

а вятърът тихо шепти в мойте коси...

те диво танцуват, а той просто лети.

И поглеждам през рамо от двете страни,

седя аз в тревата, в гнездо от гори.

Да... песента нежно пронизва мойте уши,

песен на птици и на щурци...

А долу потокът безкрайни,

вечно припява със своите тайни.

И, макар да има и други земи,

със може би по-величествени планини,

с по-безкрайни гори и поля,

с бурна, необуздана, широка река...

А може би и същият този ветрец, който нашепва,

но не са мястото, което кара ме да потрепна,

а е онова скромно кътче под небето,

което винаги ще ми разтупва сърцето!